Стъкло{0}}керамиката, известна още като микрокристално стъкло или микрокристална керамика, е изобретена в средата на-50-те години на миналия век от известния химик по стъкло и изобретател SD Stookey. Те са поликристални твърдо{7}}фазови материали, съдържащи стъклена матрица, произведени чрез контролирано зародишно образуване и кристализация на основни стъкла със специфичен състав при контролирани температури. Свойствата на стъкло{9}}керамиката се определят основно от основната кристална фаза, която може да се контролира чрез нуклеация, кристализация и избор на различни изходни стъклени компоненти. Стъклокерамиката комбинира характеристиките както на стъклото, така и на керамиката, показвайки превъзходни термични, химични, биологични, оптични и електрически свойства в сравнение с металите и полимерите.
Съставът и микроструктурата са двата основни влияещи фактора при проектирането на стъклокерамични-композиции. Основният компонент е решаващият фактор при нуклеацията. За стъкло{3}}керамиката с механични и оптични свойства микроструктурата е още по-критичен фактор, свързан с основния компонент и агрегацията на микрокристалната фаза. Различните режими на топлинна обработка също значително влияят върху микроструктурата. Контролирането на кристализацията на стъклото е предпоставка за образуването на стъкло{6}}керамика. Нуклеацията е решаващият фактор за контролиране на кристализацията. Образуването на кристали в основното стъкло обикновено включва два етапа: ① етап на образуване на субмикроскопично ядро; ② субмикроскопичен етап на растеж на ядрото. Тези два етапа се наричат съответно нуклеация и кристален растеж. Нуклеацията се влияе от два фактора: ① избор на основно стъкло с подходящ химичен състав, обикновено чрез добавяне на определен нуклеиращ агент; ② контролиране на режима на топлинна обработка, т.е. температурата на нагряване и времето на задържане.
